Ние, поетите,
сме раними души
и сме в същото време
"душа" на компанията,
смеем се,
когато ни горчи,
съпричастни сме
на чуждите страдания.
Кошчета сме
за отпадъци душевни,
отговори
имаме за всичко,
затова ни търсят всекидневно
и ни казват,
колко много ни обичат,
а не се замислят,
колко сме самотни..,
само
бял лист и писалка,
чаша вино,
подредени строфи...
Е, кажете ми,
не е ли жалко!? 

толкова обичани...и толкова самотни...
а знаят ли останалите...как ние можем да обичаме...
щедро, безбрежно...до болка безпаметно...дори и във стихове..
сърдечен поздрав, приятелю...
с пожелание за щастие..

Бъди щастлива по празниците! До след тях ;-)