Когато Господ пожелае да те види,
ще Го усетиш по угасващата свещ.
Той пламакът ще угаси и ще си иде,
след Него ще остане само полъх свеж.

Ще Го усетиш и по какпките дъждовни,
поспрели във косата ти за миг,
по сълзите, от щастие отровени,
по болката от несподавен вик.

Ще Го усетиш с цялото си тяло
по слънцето, докосващо те нежно,
надничащо зад облачето бяло,
безсилно в свойта безнадежност.

По плахите треви ще Го усетиш,
обгърнали нозете ти в полята,
по светлинката, нощем дето свети,
когато ти е черно във душата.

А как ли се усеща любовта?
Дори да знам, не бих ти казал.
 

Изключително силно. Много богата тема, върху нея може да се гледа с повече очи. На пръв поглед ми донесе идеята за живота и раздялата с него, описано по много фин начин-хем като вълнение, хем като нещо неизбежно, хем като полу-страх(почти осезаем и когато го усетих, само след миг вече се чудех дали изобщо го е имало), хем като някакво спокойствие. Да, точно спокойствие и топлота, макар че си използвал думи като "несподавен" , "безнадеждност" , "отровен" , "угасваща" , това не ме води до паника или подтиснатост, напротив, води ме към светлина и мир.